Поезия

[fred]

До някаква степен музиката е поезия

, видя ли това на Жан Габен?

[Mirela]

Естествено, че ДА

[fred]

Добре
Та да си довърша мисълта, поезията е начин на отржение на чувствата и наистина може да има всякакви форми, тескст, снимка, песене, музика и т.н.
Ето едо от Пеньо Пенев


Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…

[fred]

Ясен Ведрин


Бели мигове.
Бели прекрасни надежди.
Сякаш всичкото бяло събрано на длан.
Бели пясъци.
Бели изплетени мрежи.
И рибарите бели край своя талян.

Бяло гледаш
във белия лист ненаписан.
Бели чувства са скрити във бяла мечта.
Бях ли в бяло
за теб от съдбата орисан?
Бях ли бял като сол, побеляла в дланта?

Бели мигове.
Даже душата е бяла.
Като бялата рокля на празника бял.
Ще те видя ли някога
в бяло начало?
Като сол, като пясък, като нежен воал…

[Mirela]

Хубаво ми е


Хубаво ми е със теб!
С пламъчетата игриви
като на мъничко дете
са очите ти щастливи.

Хубаво ми е със теб!
Сутрин да ме будиш нежно,
а след трудния ни ден
пак да сме в любов безбрежна.


Вик



Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова

[fred]

Ето и едно за отрезвяване
Богомил Райнов
1941-1942

Хубаво е да живее човек.
Хубаво е – ако може.
Иначе има отрова,
остра кама, пистолет.

Ние живота обичаме,
но да живеем не можем -
книги четем или пишеме
и се разправяме с Бога.

Пролет – за нас туй е тема,
тема е също и вятърът.
Ний с пролетта не живеем,
вятър не гали душата ни.

Видим ли нещо красиво,
мислим веднага за стихове.
После във къи отиваме,
сядаме, пишем.

Хубавото не познаваме -
то е за нас само тема.
Някой се радва на празника,
ний на поемите.

Вънка разхождат се хора -
Сядаме пишем поема;
слънце изгряло на двора -
нова поема

Тъжно ти станало нещо
дълга елегия.
Някой починал отсреща
нова елегия.

Вярно, живота обичаме,
но да живеем не можем.
Някой се трови с отрова
Ние със стихове.

[fred]

Валери Петров
Тавански спомени - 1

С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.

“Тез билети – казах си – са от кино “Глория” ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.”
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум

и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
“Панта рей!” – помислих си. – “Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.”

Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.
,,,,,,,,,,,,

[fred]

Валери Петров
Тавански спомени

* 2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.

след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата – помниш ли? – първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!”

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.

дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми – хладна, пастите – безвкусни,
и дори ядосващи – стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.

[fred]

Богомил Райнов-Отиде си

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

[Gh0stRider]

я да се включа с 1 любимо, класика

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така...

Д. Дебелянов

[fred]

E добре дошъл, както се казва)

[Mirela]

Писмо

С нечути стъпки в тъмен край отмина
денят, донесъл зной и знойна жад,
и свела небесата, нощ пустинна
лей сълзи над притихналия град.

И в тази нощ, на тебе посветена,
под ромона приспивен на дъжда,
заспива печалта ми, озарена
от спомена за твойто първо Да.

Димчо Дебелянов

[fred]

Ето откъс от "Стената" на Флойд, превода не знам на кой е.

................
Хей ти! Там отвън, на пътя
Винаги правиш това, което са ти казали,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Там отвън, отвъд стената
Чупиш бутилки в хола,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Не ми казвай, че там няма никаква надежда
Заедно стоим, разделени пропадаме
....................

[Mirela]

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

[fred]

Христо Фотев
Но нищо не е повече след думите

...Но нищо не е повече след въздуха
от нашето страдание...
О, болници!
И ний,които дишаме в леглата им.
Ний сричаме мъчителната азбука
на болката... И гледаме в часовника!
В прозорците е по-добре да гледаме.
В студеното, лъчисто милосърдие
на техните квадрати... И не казвайте,
че е случайно нашето страдание,
че болката ще ни превърне в ангели,
защото ще умра от отвращение!
Когато сме щастливи, ний се плашиме.
Убиваме ний крехкото си щастие.
Зазиждаме се в жалките си навици -
в оная тъмна орбита на мъртвите,
най-мъртвите... И нашето присъствие
е толкова случайно...Как убиваме
слуха си - и как лъжеме очите си.
Насилваме си устните - не вярваме
в езика на сърцата си...

Най-страшното
не е смъртта ни, може би ужасното
е, че сме приживе във тъмната й пластика!
Но нека никого не обвиняваме!
Виновните сме ний! Здравей, мълчание!
И коронясай устните ни...(Моля те,
душа, не се навеждай през прозореца).
Да сме достойни ний за нашето
страдание!
Да разгадаем шифъра му... Знаците
са пълни с тъй спасително значение!
В какво - да разбереме ний - сме сбъркали
и на какво сме изменили! Трябва ний
отново да се помириме с времето!
И жаждата възседнала телата ни,
ще ни спаси... Да стъпваме внимателно!
И само до прозореца. Да слушаме
дъжда във тишината на прозореца,
за да не видим някой ден потресени,
печални, изумени, неподготвени
безмилостното бягство на дърветата,
на птиците,
на мравките,
на въздуха...

И кой ще ни научи на смирение!

Как ми е нужно нечие мълчание
във тая нощна и бургаска болница,
в хирургията - в стая номер четири,
на първото легло...(А във душата ми
се утаява споменът за скалпела.)
Над мен - тъй ниско - погледът на майка ми
и аз - в една сълза неописуема...
Тогава там, тъй късно - на разсъмване
си спомних и заплаках аз за другите!...